Не съм те забравила...

- Не съм те забравила - спонтанно извика и веднага се сепна…
Гневно тръсна глава, но този път не успя да го задържи…
Водопадът спомени мощно бучеше по тялото й - от пръстите на краката бавно, могъщо и решително възкачваше към горещите слепоочия, където се разбиваше с грохот…
Първа среща - парка ... спъна се на някаква тел и си скъса чорапогащника, обели си коляното, смешно - като тийнейджърка. И на всичкото отгоре се остави на непознат плейбой да й превързва раната… дългите деликатни кокалести пръсти… хищните ръце…
Розите…малката й стаичка залята с рози… люби я върху огромен пухкав облак провиснал небрежно в небето или беше гигантска бяла птица, а пухкавите пера я гъделичкат нахално и накрая кихна и … се събуди сред … море от рози, върху които слънчеви зайчета весело подскачаха…
"Кучка! Мръсница! Добре ли е да те чука убиец…"- измъчена жена я напада на сергията за зеленчуци… Пияна до смърт, вони на повръщано, на алкохол, облечена в провиснали дрипи, твърди черни пръчки вместо коса, а вместо очи - дупки - червени зловещи дупки… Бе ги изплакала или продала за шише водка… след като… бе загубила всичко, всичко - любимия, нероденото дете, всичко отнесла черната хала…
Погребението на Джордж - най-добрия му приятел… приятеля от детинство, с който ритали топка по прашните улици… обаче всички разправяха, че не случайно изчезнала Теди, а била намерена под моста с прекършен врат след нощта с него… а в неговите очи имаше сълзи и едно мускулче потрепваше под лявото му око в такт с буците по ковчега… а Джордж нямаше очи - някакви мътни парчета стъкла имаше под веждите просто да отразява простосмъртните. Веднъж мина през краката на една нахална млада циганка, която се опитваше да му почисти стъклата на Мерцедеса и тя писна от болка неистово, а той се заливаше от смях…
Именно тогава се пречупи нещо в нея -чувстваше, че полудява докато момичето виеше, а тя звънеше на Бърза Помощ, а Джордж съскаше подигравателно на Винс:
- Твойта сантиментална кучка майките ще ни …
Същата нощ се опита да избяга - спи дълбоко като дете, подложил ръка под бузата си, устните му - полуотворени и топли, в едното крайче се процежда сребриста нишка. Целуна го лекичко по бузата и тръгна. Обаче горилата пред вратата подигравателно се захили:
- Къде така, маце? Късничко е май за разходки...
- Просто... излизам, какъв е проблемът, Киро?
- Проблемът е, че никой не ми е казал, че ще излизаш - кискаше се дебилски срещу нея
- Как така, аз не съм затворник тука, ще излизам когато си искам.
- Абе аз не те пускам без шефа да каже и това е...
Джулия - бедната малката циганка ...дълги златисти бедра, завършващи в уродливи грапави израстъци ...- свалят преръзките ... писък на клано прасе ...
- Какоооооооо, какичкооооооо, кво ще правя сега какоооооо...
Прегръща я и реве истерично на гърдите й...
- Не плачи, какичко, не си виновна ти... душицата ти пие тоя кърлеж, какичкоооооо, жива ще те изпие...
Кърлеж... Душицата ти пие ...
Витоша - търкалят в снега като малки деца, бият се с топки, смеят се докато ... не му звъннаха и той изведнъж стана сериозен ... слънцето залязвайки набързо си прибра веселите пламъчета от очите му, устните му посиняха и изтъняха докато съскаше: „Доставката не бива да се бави... глупаци ... Утре идва Шефа, ще ни скъса!"
- Съжалявам, не става, бебче... Не можеш да си тръгнеш - говореше както винаги високомерно-подигравателно с чаша „Даниелс" в ръка - Никой не си тръгва от ... Рая, знаеш...
- Рая? - беше пияна и не й пукаше изобщо - Рая...? - хилеше се истерично срещу него - красив, стегнат в белия костюм...
- Най-добре си легни, сега си легни, утре ще говорим - протегна ръка да я погали по главата...
Някъде по това време започна най-страшното - сънищата, халюцинациите, мъртъвците...
Посегна да я погали и изведнъж красивите пръсти започнаха да се издължават, покриват с черни мазни косми...от ужас се блъсна в стената ...
-Неееееееееее! Помооооощ...
Огромният кърлеж впиваше дългите мръсни нокти в ръцете й разтърсвайки я здраво ... после я завлече в банята и пусна студения душ върху нея...
- Нерви, бебче, няма нищо, няма нищо...
Облече й пижамата, сложи я в леглото.
- Всичко е наред, бебче...
- Нищо, нищо не е наред...- чуваше гласа си отдалече някъде - слабичък тънък гласец ... даже ... не беше много сигурна, че тя говори ...
Те стояха накрая на тунела обвити в златиста мъгла, стояха неподвижни на самия край на тунела в точката на пресичане, а телата им явно бяха вече отвъд - в чистата светлина, защото тя виждаше само очи - огромни, тъжни, обвиняващи - очите на Теди - детски разплакани „Мария, така и не успяхме да идем на кино ..." , очи на бащи оставили сирачета, на деца уплашени и самички, прекършени от бялата отрова ...
- Чакайте, не съм виновна аз... какво сте се втренчили в мен, не съм аз...
- После...как мислиш, вечерните рокли, диамантите, египетските пирамиди, откъде идват, мила?

***

- Не съм те забравила...! гласът й отекна ниско в корема му както като скочеше от високия трамплин внезапно - сладка болка рязваше слабините му...

Не беше лъскава мадама, каквито бе имал десетки... Не беше и блондинка, всички толкова се учудиха като заживя с нея и го гледаха леко съжалително, присмехулно, даже чуваше подмятания „Шефа е мръднал май, глей ква ученичка доведе..."
Вярно, приличаше на ученичка, на вятърничаво хлапе, при това - леко чалнато - хранеше се с Интернет и с някакви дебели томове със сложни и засукани заглавия, повечето даже не бяха на български.
Как се случи тогава - от години не беше се мотал из парковете просто ей така - безцелно, просто защото е пролет, и то - пеша. И бездруго му беше неловко сред хората бързащи по работа, кибиците, плюещи семки по пейките, тийнейджърите с китарата, възрастната двойка, обикаляща достолепно в такт, с изправени гърбове, като чужденец се чувстваше в белия си костюм. Първо едно кученце му се израдва, отбелязвайки лапки на белия панталон и докато обстрелваше с бесни погледи полуделите от смях тийнейджъри, я видя - една много къса пола и една усмивка до ушите - усмивка простичка и прощаваща, която озари и подреди всичко наоколо.
И продължи да се смее - до сълзи почти - след като се спъна в една тел на средата на пътя, която много добре се виждаше, но тя разбира се не гледаше надолу - към земята, тя бе заета да се усмихва, да поздравява света, погледът й се рееше свободно над главите на хората... Чорапогащникът й се скъса и тя просто го хвърли в кошчето, при което цялата пламтеше под погледа му... коляното й се поду ужасно, но тя все така се усмихваше, макар и вече безгласно и когато се зае да я превръзва, притихнала се остави в ръцете му - разтреперана, гореща, с кипнали вени...
В първата вечерна рокля с бляскащи очи, с треперещи раменца ... ревниво отстраняваше хищните хиени от нея, макар че тя се забавляваше, бе решила да изучава психологията на новата аристокрация...Опитваше се отчаяно да я държи настрана от мръсотията, никога не уточни с какво точно се занимава и така и не разбра как и кога е разбрала всичко, но една сутрин когато за пореден път си пиеше кафето сам и цялото му тяло болеше от липсата й - нали им беше любимо - тя просто изпълзяваше от леглото по пижама - топла, сънена, розова, гушваше се в него и си пийваше по малко кафенце от чашата му, но тази сутрин отново я нямаше и в кълбетата гъст дим танцуваше старата му детска приятелка - Госпожа Самота... уплашен и самичък, предпочиташе да се свие на кълбо в гардероба, там бяха дрехите на мама, ухаещи вълшебно, ... отколкото да обикаля огромните подредени стаи, където от всеки ъгъл се зъбеше страшната жена без лице, а красивата детска стая с огромните кутии от богатите чичковци мразеше най-много, тя пристигаше винаги с някой от тях - усмихната, блестяща, а после го оставяха да си легне сам с грамадния плюшен мечок и дългия влак и шумната червена пожарна, а техният приглушен смях попиваше в стените, а страшната жена притискаше с красивите си ръце с червени нокти малкото сърчице и шушнеше в ухото му безпощадно: "Пак те оставиха самичък, а? Какво да се прави, малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар, никой няма нужда от теб..."
"Излишен, излишен... малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар" - напяваше монотонно мъчителката, а когато надникна в спалнята да я види, леглото бе празно, пушеше на терасата, увита в одеяло, като се обърна очите й бяха подпухнали и червени. Тогава Тя го стисна за гушата и почна да го души с изящните си бели ръце... И се кискаше тържествуващо:
"Загуби пак, пак си самичък... хахахахахааааааа.... Излишен, излишен... малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар..."
-Трябва да ме пуснеш, Винс... Повече... не мога... - очите й се забулиха във влага, хвана главата си с ръце и я разтърси силно като че ли искаше да я откъсне и изхвърли
Посегна да я погали, но тя изпищя и се дръпна толкова рязко, че ако нямаше парапет щеше да се преметне.
- Мразиш... ли ме -изхълца като малко момченце.
Гледаше го много внимателно както се гледа много болен човек.
- Нима... бих могла... по-лошо, скъпи... Ти, ти се мразиш... - дори се опита да му се усмихне със своята си простичка усмивка... по-добре да беше го заплюла...
И я пусна... Какво можеше да направи... Заведе я в чужбина и там я остави... Последната нощ й сложи приспивателно в питието и я целува и люби като луд, и плака, и я прегръща, а после... я зави хубаво и тръгна.
Беше уговорил стока на много изгодна цена.


***


-Не съм те забравила...
Имаше изненадващо много хора в кафето тази вечер, но той никого не забелязваше, освен... усмивката й.
Нима часовникът бе се върнал назад или пък просто бе сънувал кошмар - прекрасен и болезнен - че я среща само за да я загуби, че я обича само за да го намрази, че всяка клетчица от тялото му е толкова препълнена с нея и толкова... благодарна, че е обичан и това е толкова... необичайно... Щастие ли е щом е толкова... мъчително...
Като му слагаха белезниците душата му ликуваше...