Пеперуденият дъжд

….а след пеперудата -
зависи от мерната единица...

Връхлита внезапно - шумен, уханен, летен, безцеремонен...
И то - съвсем безпричинно, неканен..
в една най-обикновена сутрин, когато точно в 5.30 веселата италианска песничка „Buonanotte, buonanotte, fiorelino!" безгрижно известява началото на поредния безмислен работен ден в скучното предприятие, при скучните индианци, и в тоя безкраен ден отново цената на цинка се е вдигнала с 2 стотинки и поради тоя трагичен факт Mr Негуял е пред прага на инфаркт, а горещият рулон е изстинал преждевременно, щото по пътя на засаждането му в н-та пещ пияният пещар си мислел за дупето на секретарката на директора, и всичко това прави себестойността гигантска, и на всичкото отгоре, по време на обсъждането на тия жизненоважни въпроси, преводачката се залива от смях, може ли такова безобразие!
Пука й на преводачката за вашия цинк! Вярно, точно с благородното намерение да работи за намаляване на себестойността се е дигнала от топлото легло в 5.30, обаче какво да се прави, пъстрите пеперуди пърхат около главата й, гъделичкат й ушите, целуват я по устните дори! Много са нахални тия пусти пеперуди! И никога не влизат в сериозността на положението. Просто си решават, излюпват се, разтърсват омачкани крилца и безцеремонно наръсват всичко наоколо с пеперуден прашец! А сега де! Иди че мисли за себестойността!
Рояк лудетини си играят в косата й, други са накацали по очите, бузите, по шията й, и тя - опиянена от тържество, забравила напълно къде се намира, сияе огряна от слънцето в хиляди отблясъци и щедро разпилява пеперудения прах, и къпе всичко наоколо в огън и светлина...
А може би е просто луда...
Сериозните хора наоколо си вършат работата, а на нея в главата й - бръмбари и пеперуди, само й дай да се киска, а то нищо смешно няма!
Е, вярно, че Mr Негуял по време на отговорната си работа вади голямата носна кърпа и старателно си издухва носа, а после я разгъва, увива си показалеца и си почиства ушите, обаче може ли да работи с мръсни уши човек!
Друг добър начин на почистване е с острото на капачката на химикалката, хем можеш малко по-навътре да бръкнеш, а и така по-добре се събират бучиците ушна кал, после с нокът ги изтръскваш до лаптопа, събираш ги в шепа и ги изхвърляш в кошчето.
Ех! Сега вече като съм чистичък може и малко работа да свърша! - ухилва се Mr Негуял- горд със своето скромно съвършенство…


Хей!
Изневиделица връхлита... шарен, нахален, горещ...
Пеперуденият дъжд...
Внимание! Заразно!
Няма как да се отървеш!
Веднъж ги видях след проливен дъжд как се плъзват леко по моста на дъгата и стремглави спирали извиват по телата на угрижените бързащи хора, които разбира се не ги забелязват, толкова тежки са! - един избягал от работа да си плати данъците, друга гузно се прибира след забранена среща, трети от седмица на хляб, че заплатата му закъснява с месеци - кви пеперуди, мамка ...му и живот!
Само озверелият от глад май за мъничко ги зърна, ама помисли, че халюцинира, празният стомах лоши шеги играе понякога.
А останалите объркано се оглеждат - откъде идва това тайнствено шумолене,тоя сладък аромат сред ревящите автобуси, и с криви тъжни усмивчици продължават своя си път - десен крак, ляв крак, десен, ляв, десен, ляв - механично навива пружината... а зад сбърчените чела се разиграват сцени безподобни и невероятни - всеки е вдишал неволно...
"Печено пиленце с картофки, салатка, винце, сладоледче за десерт, ягодовия го обича много тя..."
- Еееее, кога бях и аз дете като вас - отрони на глас и предизвика бурен смях в тумбата развлечени тийнейджъри, двама си бяха разделили слушалките на уокмена и танцуваха и се целуваха и пееха.
" Ми знам, не е правилно, обаче…толкова е хубаво… целувките, усмивките ... бенчицата … Боже, какво правя! Айде утре, утре ще мисля..." А пеперудите потрепват нехайно крилца по пламтящите й бузи…
Кой прав, кой крив - пеперудите не знаят, нито пък се интересуват - това са човешки неразбории някакви... те нямат време да се задълбочават дотам- кратичко е тяхното време - в окъпания от дъжда свят - по стръмния цветовъртеж на дъгата...
И бездруго - на-края - отвъд експлозията, отвъд крещящата бъркотия - ще се подредят стройни и строги - ослепително бели, ще накацат по простата черна кутия...
... тънки сребърни крила...

Не съм те забравила...

- Не съм те забравила - спонтанно извика и веднага се сепна…
Гневно тръсна глава, но този път не успя да го задържи…
Водопадът спомени мощно бучеше по тялото й - от пръстите на краката бавно, могъщо и решително възкачваше към горещите слепоочия, където се разбиваше с грохот…
Първа среща - парка ... спъна се на някаква тел и си скъса чорапогащника, обели си коляното, смешно - като тийнейджърка. И на всичкото отгоре се остави на непознат плейбой да й превързва раната… дългите деликатни кокалести пръсти… хищните ръце…
Розите…малката й стаичка залята с рози… люби я върху огромен пухкав облак провиснал небрежно в небето или беше гигантска бяла птица, а пухкавите пера я гъделичкат нахално и накрая кихна и … се събуди сред … море от рози, върху които слънчеви зайчета весело подскачаха…
"Кучка! Мръсница! Добре ли е да те чука убиец…"- измъчена жена я напада на сергията за зеленчуци… Пияна до смърт, вони на повръщано, на алкохол, облечена в провиснали дрипи, твърди черни пръчки вместо коса, а вместо очи - дупки - червени зловещи дупки… Бе ги изплакала или продала за шише водка… след като… бе загубила всичко, всичко - любимия, нероденото дете, всичко отнесла черната хала…
Погребението на Джордж - най-добрия му приятел… приятеля от детинство, с който ритали топка по прашните улици… обаче всички разправяха, че не случайно изчезнала Теди, а била намерена под моста с прекършен врат след нощта с него… а в неговите очи имаше сълзи и едно мускулче потрепваше под лявото му око в такт с буците по ковчега… а Джордж нямаше очи - някакви мътни парчета стъкла имаше под веждите просто да отразява простосмъртните. Веднъж мина през краката на една нахална млада циганка, която се опитваше да му почисти стъклата на Мерцедеса и тя писна от болка неистово, а той се заливаше от смях…
Именно тогава се пречупи нещо в нея -чувстваше, че полудява докато момичето виеше, а тя звънеше на Бърза Помощ, а Джордж съскаше подигравателно на Винс:
- Твойта сантиментална кучка майките ще ни …
Същата нощ се опита да избяга - спи дълбоко като дете, подложил ръка под бузата си, устните му - полуотворени и топли, в едното крайче се процежда сребриста нишка. Целуна го лекичко по бузата и тръгна. Обаче горилата пред вратата подигравателно се захили:
- Къде така, маце? Късничко е май за разходки...
- Просто... излизам, какъв е проблемът, Киро?
- Проблемът е, че никой не ми е казал, че ще излизаш - кискаше се дебилски срещу нея
- Как така, аз не съм затворник тука, ще излизам когато си искам.
- Абе аз не те пускам без шефа да каже и това е...
Джулия - бедната малката циганка ...дълги златисти бедра, завършващи в уродливи грапави израстъци ...- свалят преръзките ... писък на клано прасе ...
- Какоооооооо, какичкооооооо, кво ще правя сега какоооооо...
Прегръща я и реве истерично на гърдите й...
- Не плачи, какичко, не си виновна ти... душицата ти пие тоя кърлеж, какичкоооооо, жива ще те изпие...
Кърлеж... Душицата ти пие ...
Витоша - търкалят в снега като малки деца, бият се с топки, смеят се докато ... не му звъннаха и той изведнъж стана сериозен ... слънцето залязвайки набързо си прибра веселите пламъчета от очите му, устните му посиняха и изтъняха докато съскаше: „Доставката не бива да се бави... глупаци ... Утре идва Шефа, ще ни скъса!"
- Съжалявам, не става, бебче... Не можеш да си тръгнеш - говореше както винаги високомерно-подигравателно с чаша „Даниелс" в ръка - Никой не си тръгва от ... Рая, знаеш...
- Рая? - беше пияна и не й пукаше изобщо - Рая...? - хилеше се истерично срещу него - красив, стегнат в белия костюм...
- Най-добре си легни, сега си легни, утре ще говорим - протегна ръка да я погали по главата...
Някъде по това време започна най-страшното - сънищата, халюцинациите, мъртъвците...
Посегна да я погали и изведнъж красивите пръсти започнаха да се издължават, покриват с черни мазни косми...от ужас се блъсна в стената ...
-Неееееееееее! Помооооощ...
Огромният кърлеж впиваше дългите мръсни нокти в ръцете й разтърсвайки я здраво ... после я завлече в банята и пусна студения душ върху нея...
- Нерви, бебче, няма нищо, няма нищо...
Облече й пижамата, сложи я в леглото.
- Всичко е наред, бебче...
- Нищо, нищо не е наред...- чуваше гласа си отдалече някъде - слабичък тънък гласец ... даже ... не беше много сигурна, че тя говори ...
Те стояха накрая на тунела обвити в златиста мъгла, стояха неподвижни на самия край на тунела в точката на пресичане, а телата им явно бяха вече отвъд - в чистата светлина, защото тя виждаше само очи - огромни, тъжни, обвиняващи - очите на Теди - детски разплакани „Мария, така и не успяхме да идем на кино ..." , очи на бащи оставили сирачета, на деца уплашени и самички, прекършени от бялата отрова ...
- Чакайте, не съм виновна аз... какво сте се втренчили в мен, не съм аз...
- После...как мислиш, вечерните рокли, диамантите, египетските пирамиди, откъде идват, мила?

***

- Не съм те забравила...! гласът й отекна ниско в корема му както като скочеше от високия трамплин внезапно - сладка болка рязваше слабините му...

Не беше лъскава мадама, каквито бе имал десетки... Не беше и блондинка, всички толкова се учудиха като заживя с нея и го гледаха леко съжалително, присмехулно, даже чуваше подмятания „Шефа е мръднал май, глей ква ученичка доведе..."
Вярно, приличаше на ученичка, на вятърничаво хлапе, при това - леко чалнато - хранеше се с Интернет и с някакви дебели томове със сложни и засукани заглавия, повечето даже не бяха на български.
Как се случи тогава - от години не беше се мотал из парковете просто ей така - безцелно, просто защото е пролет, и то - пеша. И бездруго му беше неловко сред хората бързащи по работа, кибиците, плюещи семки по пейките, тийнейджърите с китарата, възрастната двойка, обикаляща достолепно в такт, с изправени гърбове, като чужденец се чувстваше в белия си костюм. Първо едно кученце му се израдва, отбелязвайки лапки на белия панталон и докато обстрелваше с бесни погледи полуделите от смях тийнейджъри, я видя - една много къса пола и една усмивка до ушите - усмивка простичка и прощаваща, която озари и подреди всичко наоколо.
И продължи да се смее - до сълзи почти - след като се спъна в една тел на средата на пътя, която много добре се виждаше, но тя разбира се не гледаше надолу - към земята, тя бе заета да се усмихва, да поздравява света, погледът й се рееше свободно над главите на хората... Чорапогащникът й се скъса и тя просто го хвърли в кошчето, при което цялата пламтеше под погледа му... коляното й се поду ужасно, но тя все така се усмихваше, макар и вече безгласно и когато се зае да я превръзва, притихнала се остави в ръцете му - разтреперана, гореща, с кипнали вени...
В първата вечерна рокля с бляскащи очи, с треперещи раменца ... ревниво отстраняваше хищните хиени от нея, макар че тя се забавляваше, бе решила да изучава психологията на новата аристокрация...Опитваше се отчаяно да я държи настрана от мръсотията, никога не уточни с какво точно се занимава и така и не разбра как и кога е разбрала всичко, но една сутрин когато за пореден път си пиеше кафето сам и цялото му тяло болеше от липсата й - нали им беше любимо - тя просто изпълзяваше от леглото по пижама - топла, сънена, розова, гушваше се в него и си пийваше по малко кафенце от чашата му, но тази сутрин отново я нямаше и в кълбетата гъст дим танцуваше старата му детска приятелка - Госпожа Самота... уплашен и самичък, предпочиташе да се свие на кълбо в гардероба, там бяха дрехите на мама, ухаещи вълшебно, ... отколкото да обикаля огромните подредени стаи, където от всеки ъгъл се зъбеше страшната жена без лице, а красивата детска стая с огромните кутии от богатите чичковци мразеше най-много, тя пристигаше винаги с някой от тях - усмихната, блестяща, а после го оставяха да си легне сам с грамадния плюшен мечок и дългия влак и шумната червена пожарна, а техният приглушен смях попиваше в стените, а страшната жена притискаше с красивите си ръце с червени нокти малкото сърчице и шушнеше в ухото му безпощадно: "Пак те оставиха самичък, а? Какво да се прави, малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар, никой няма нужда от теб..."
"Излишен, излишен... малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар" - напяваше монотонно мъчителката, а когато надникна в спалнята да я види, леглото бе празно, пушеше на терасата, увита в одеяло, като се обърна очите й бяха подпухнали и червени. Тогава Тя го стисна за гушата и почна да го души с изящните си бели ръце... И се кискаше тържествуващо:
"Загуби пак, пак си самичък... хахахахахааааааа.... Излишен, излишен... малко, жалко, непотребно хлапе, излишен товар..."
-Трябва да ме пуснеш, Винс... Повече... не мога... - очите й се забулиха във влага, хвана главата си с ръце и я разтърси силно като че ли искаше да я откъсне и изхвърли
Посегна да я погали, но тя изпищя и се дръпна толкова рязко, че ако нямаше парапет щеше да се преметне.
- Мразиш... ли ме -изхълца като малко момченце.
Гледаше го много внимателно както се гледа много болен човек.
- Нима... бих могла... по-лошо, скъпи... Ти, ти се мразиш... - дори се опита да му се усмихне със своята си простичка усмивка... по-добре да беше го заплюла...
И я пусна... Какво можеше да направи... Заведе я в чужбина и там я остави... Последната нощ й сложи приспивателно в питието и я целува и люби като луд, и плака, и я прегръща, а после... я зави хубаво и тръгна.
Беше уговорил стока на много изгодна цена.


***


-Не съм те забравила...
Имаше изненадващо много хора в кафето тази вечер, но той никого не забелязваше, освен... усмивката й.
Нима часовникът бе се върнал назад или пък просто бе сънувал кошмар - прекрасен и болезнен - че я среща само за да я загуби, че я обича само за да го намрази, че всяка клетчица от тялото му е толкова препълнена с нея и толкова... благодарна, че е обичан и това е толкова... необичайно... Щастие ли е щом е толкова... мъчително...
Като му слагаха белезниците душата му ликуваше...

Вариации

Бързаше... Имаха среща в тяхното си кафе.
Стъпваше леко по ожулените павета, брадичката вирната, очите - бляскащи...

Безсрамното й щастие преливаше в струи слънчеви усмивки, с които щедро даряваше околния свят…
- Миличка, ще ми помогнеш ли?… Много са ми тежки тия торби, ооох, с дископатия съм, операция от херния, високо кръвно, божеееее сам-самичка ме оставиха на стари години, дъщерята в Германия, сина и снахата в друг квартал се преместиха и вобще не минават, ооооооох, старост-нерадост, преди като можех да ходя - добра бях, че гледах детето, ма сега не мога, бе деца, ше дойдете вие на мойто, ше видите... - дамата млъкна за малко да глътне водичка, че от жегата й бе пресъхнала устата - Тя снахата една хубавелка като тебе беше преди и се любезна „Мамо това, мамо онова...", усмихната, лъчезарна, а после отде се зе тая злоба, съска като змия, кучката недна и Митето и той не ще да дойде майка си да види, се до полите й стои, омагьоса го тая вещица проклета... О Боже! Божичко умирам, въздух , божеее!- дамата се задъха изведнъж, запъхтя, червена като рак, с ръка на сърцето, очите й почти изскочили от орбитите, а голямата червена брадавица над устната й трескаво се подрусваше.
Зачуди се какво да я прави, сложи торбите на земята и взе да я плиска с вода, а тя все така пръхтеше като слънчасало куче, а минувачите я гледаха възмутено и цъкаха:
- Бреййййййй, неблагодарно племе! Глей сега, глей, ше умори майка си! Брей нагла бе!
Заозърта се объркано, изчерви се, отвори уста да обясни и ... точно тогава … ги видя - на отсрещния тротоар, загубили представа за време и пространство, целуваха се като луди, направо се поглъщаха, а минувачите се блъскаха в тях, трамваят грохoтеше сърдито, един просяк тъжно сочеше уродливите си крайници... Той я бе прихванал през кръста, почти висеше на силната му ръка, чехлите й се бяха изхлузили, босите й малки пръстчета лакирани тъмночервено едва допираха прашния тротоар, оскъдната червена рокличка бе вдигната почти до кръста, косата й обвиваше главата му, гърба му, ... красиви бяха ... като пламтяща приказна ламя ...
- Ооох, благодаря, дъще, жива и здрава да си, по-добре ми е сега, ох божкеееееее, добре че има добри хора на тоя свят, пак прескочих трапа - старата се облиза достолепно и я потупа покровителствено по рамото - Уплаши ли се миличка, неееееее, такова зло като мене не умира лесно, така казва снахата. Ма на теб да не ти е лошо нещо, що прежълтя така, а, ние сме пристигнали, е тука живея, а влез си почини, ще направя кафенце - две огромни циклопски очи се цъклеха в нея, сини, злобни и проклети - като неговите, обаче в допълнение с уродливо повиснали клепачи, нацапотени с тонове течащ от жегата грим.
Усещаше гърлото си толкова огромно, като че ли огромна черна змия бе легнала точно върху гласните струни и нито можеше да говори, нито да преглътне даже.
- Благодаря ви - изписука толкова тъничко срещу дъртата хипохондричка, че чак се зачуди откъде го взе тоя гласец - Всъщност… бързам - даже се усмихна някакси, а змията се намести още по-удобно в гръкляна и потърси път към очите да ги близне с отровния царствен език, или пък просто от прахоляка изведнъж ги почувства червени, сълзящи и парещи...
Такааа, да си спомним, среща имахме май, но при тия обстоятелства ... А! Дали да не му купя една от любимите му пури - влезе в луксозното магазинче и учтиво помоли за пурата, наблюдаваше се отстрани, колко беше овладяна, хладнокръвна ..., ама змията не беше на това мнение и лакомо ближеше очите й, така че си сложи слънчевите очила и решително закрачи към кафето. Вървейки се опита да запали цигара, но такъв силен вятър духаше, че все й гаснеше запалката. Един младеж приближи, направи колибка с шепите си и успя да й помогне.
- Накъде така, хубавице? - ухили се нагло.
- Разкарай се -изплющя змията срещу него с лъскавия си език и той уплашено се дръпна.
- Спокойно бе, маце, какво толкова- разпери невинно ръце - Мислех, че имаш нужда от компания...
Огледа го преценяващо, змията се разкиска зловещо и подпали гърдите й.
- Защо не, отивам в едно кафе наблизо, ще ме черпиш ли един джин?
- За теб - винаги - ухили се мазно и плъзна поглед по голите й крака...
Видя го от вратата. Седеше на тяхната маса, четеше си спортната страница, пушеше бавно, отпиваше бирата на малки глътки. Както ... вчера, както... винаги. Змията се размърда неспокойно, тясно ли й беше зад пресъхналите очи, жадна ли беше... да отприщи бентовете, да излее ... отровата...
Обърна се към младежа и му се усмихна обещаващо:
- Седни ей там, поръчай нещо, имам малко работа да свърша...
Той не я беше забелязал все още. Четеше си спорта, пиеше си бирата, пушеше си, а после мадамата ще дойде, джинче, пъстърва, секс... Е! Време за промяна в плана!
Змията надигна глава и я блъсна в слепоочието, развъртя опашка около сърцето й и го стегна силно. Пое си дълбоко дъх, приближи се откъм гърба му и го прегърна. Змията насочи ноктите й към гърдите му, но тя я прогони отново. Извади пурата и я постави на масата пред него върху победния гол на „Левски" точно.
Грешка! Очите му не бяха злобни, нито проклети, а бяха страхливи, ужасени и мънички и се усмихваше толкова безпомощно...
Змията се разбесня като дяволска опашка в тялото й.
Изведнъж й стана много много смешно и се разхили срещу него. Змията се показа от устата й и забълва пламъци наоколо.
Кикотеше се високо, гръмогласно, заразително…
Задоволената змия танцуваше в кипящите й вени…
Неизвестно защо, кибиците й ръкопляскаха...

гласове

гласове

- Чакай, чакай да ти разкажа една смешка...
Тия очи не мога да ги понеса тъжни...
Ама на теб май ти е хубаво че си тъжен... то понякога си е много хубаво даже... ми... изживей си го...

Вчера бяхме в завода ... Ух че мръсно, ужас! На стълбите слоеве мръсен жълтеникав прах, перилата в някакъв неопределено кален цвят, бил ли си там? И мирише на развалени яйца естествено. И има една спукана тръба, от която излиза отвратително смърдяща гореща бяла пара, ама това беше към 5 без 20, понеже се видя вече че закъсняваме за рейса и тичахме като луди през някакви релси, парчета старо желязо, жълтеникава стара трева и тая противна миризма, ооооххх, задъхах се отдавна не бях тичала така, в главата ми пълна лудница, боже! изпускам си рейса, няма кой да ми вземе детето ииииииии като се препънах и полетях направо по лице паднах и смърди на сяра ...
- Ааааааааааааааааа! Помощ! Не, още ми е рано, моля те, остави ме още малко… знам, ще се пържа, ама чакай малко де! Чуй! Днеска я видях! Сред пластовете кал и смрад бе впила корени, а нежните й ароматни цветченца наивно се перчеха в облаците пушек, а работници в омърляни гащеризони и с помътени пиянски очи минавайки се зазяпваха в нея и
даже се усмихваха лекичко... не ме взимай още, моля!
- Абе момиче, дай ръка да станеш бе, кво пищиш сега! Удари ли се нещо, спокойно де!
Ох! Ама че глупачка! Ох... колегата ми подава ръка да стана - аз някъв черен и рогат дявол виждам насреща и реших, че ми е дошло вече времето да плащам...
Представи си само - много красив, нали Дяволът е все пак, ах, много много дяволски красив, широкоплещ и с тия невъзможно носталгични синьо-зелени очи, ама ... ти знаеш ли, твойте са точно такива, еехххххххх, нека се пържа тогава, чудо голямо! Та, приближава се тоя дяволски красив Signore Vincent della Satan и с нагла усмивчица прошепва: „Сметката, Signora!". Дъхът му е огнен, а мойта прабаба е Ева все пак...така че... и аз му се усмихвам хитричко: Извинете, ако у вас феминизмът е на мода, аз не страдам от подобни скрупули чак до там, така че, моля, не ще ме обидите, можете да платите, така или иначе то никога не е ясно кой плаща последен...
- На теб какъв ти е проблема?
- Аз проблем нямам, не се тревожи... Мен като ми се яде ябълка просто се пресягам и си я късам право от дървото, не тичам първо да питам мама дали може...
- А Вие, Signore, какво ще кажете по въпроса за ябълките?


- Абе тия пари кога ще ги дават да му се не види, сина иска да ходи на екскурзия, ееееееееейййййййй, тия учителки се не находиха, само бръмбари вкарват в главите на децата - то не бе Сърбия, не бе Венеция, не бе Занзибар... и после малки им били заплатите! Тууууу, да му се не види! И аз му викам на моя, аз да не съм банкa, бе! Ма история, култура, умрел съм да вида Ромео и Жулиета баш къде са се таковали нали, ... голема култура, нема що! Бе махни ми се от главата, една ракия да пия като хората, стига ми опява и ти, ма! Ша ти дам една култура, е сега ша ти го...
- Ма верно, така ли й каза, бе?
- Ми побеснех, кво да праим! Ревнали за пари, за култура, а дъртата ги защитава, и нея я присърбяло, културна ша ми става, че влизаме в Европейския съюз, и като ревна па тя после:"Простак! За тоя простак ли си почерних младините!" Ей като ревнаха сички, не се трае...
- И ти кво?
- Ми кво, не издържах, братче, станах, треснах вратата и тръгнах къде ми очи видат... и ходих, ходих … а то беше вече късно, ама не беше много студено, топличко беше даже, и толко спокойно, нема кой да ти опява за култура, да те тормози, а ябълките цъфнали и се размерисало едно, фантазия!
- Брей! Ти на поезия го изби бе, хахаха! На, глътни де!
- Кажи, кажи, после кво напраи?
- Ми кво, седнах до една ябълка да ми мирне главата малко, облегнах се и мислих, мислих и съм заспал... И по-едно време кат ме друса..., изкарах си акъла...
- Кой, бе? Сънува ли нещо, кво?
- Не бе, мойта ме намерила и ме друса и реве на умирачка: „Пешо бе, Пешенце, ела си дома, бре, малееее кво доживех, до дърветата да спи, мъжо бре!
- Спатия бе, тъпак! Абе кат не ти се играе, седни до тоа и му слушай измишльотините, що ни разваляш на нас кефа, а?
„Ей, Райне, Райнееееееее, тия сълзи Райне направо на сърце ми капат, душо! Ми помниш ли кат бехме млади, ни пари, ни култура, те така кат се гушнехме под ябълката и си бехме добре, а? Помниш ли?..."


- Мамооооооооо...
- Да
- Мамуууу...
- Да, кажи де,?
- Мамооооооо, яде ми се ябълка, искам ябълка да ми обелиш... Мамуууу
- Е сега ще обелим една ябълчица за детето. Е сега ... ама ти слушка ли днеска госпожите, добричка ли беше? Ох... чакай че гледай как се порязах сега, ужас! Е сега, чакай малко, че гледай колко кръв, е сега..
„разкарай се най-после, докога ще плащам на тия проклети очи..."

- А ти?... Докога ще въздишаш, съвсем простички са нещата. Или го има, или го няма... откъдето дошло, там отишло...
- Я ела да си разделим ябълката...

Приказка за цветята

Вървях един следобед...
По широката Пиротска
Вървях и беше късно лято (или ранна есен) ако предпочитате.
И бе красив денят, безспорно.

И... както си вървях безцелно и мятах погледи по пъстрите витрини, видях един прекрасен камък - бял, oпечен от августовското слънце и си казах защо пък да не поседна, да изпуша една цигара и да позяпам малко тия хора дето все бързат за-някъде.
И седнах. Отворих си чантата за цигарите иии ах! - изненада - няма ги!!! Сетих се - забравих ги вкъщи - след скандала просто хукнах и се оказа, че съм ги забравила на терасата са, сигурна съм, между разцъфналите китки, щедро накичени с цвят (а казват, че не цъфтели в подобна атмосфера - на конфликти и раздори, на семейни драми; глупости на колелца - цъфтят си и не им пука за наште простотии, бездушни създания, жилави егоисти - ще цъфтят, ако ще и бомби около тях да падат).
Еееееееееее, кофти, мноого кофти ми стана!
Тъкмо си се настаних
Като в трон се почувствах
И сега кво - започва спектакъла, артистите произнасят първите реплики, а аз като пълен простак трябва да ставам да търся цигари! Направо се изчервих при мисълта за подобно профанство
Ама, няма как! извинете ме моля, обичам изкуството, ама не мога без цигари!
Затътрих се да търся цигари
Брей, проблем!
По цяла Пиротска една будка за цигари да няма!
Още повече се вкиснах
Направо сълзи ми потекоха.
Ох, майчице, ако и цигари не намеря, направо умирам! Ега ти живота!
А! - стрелка - на 50 метра - цигари и алкохол!!!!!!
Какво 50 - 5 километра ще извървя ако трябва!
Еййййййййййй, най-накрая - достигнах заветната цел!
Влязох - не павилион, а малко магазинче беше. И цигари имаше - точно срещу мен - лъскави и примамливи шарени кутийки - сухо запреглъщах, чак почувствах познатото гъделичкане на дима по венците, езика, гърлото и ооооще по-надолу...
Ама, не е истина, няма ли кой да ми продаде цигари, бе? Дали да не открадна?
- Добър ден!- котешко-зелени весели очи се тренчеха присмехулно в мен
- Мога ли да помогна с нещо?
- Да! Средец Минима!- извиках
Захили се тъпото хлапенце
- Неееееее, Victory Ultra е за вас - и направо ми протегна кутията
- Аааа, добре! Супер! - изведнъж ми стана мноооого весело и го наградих с една от най-младите си усмивки
- Нещо друго мога ли да ти предложа - много нежно ме попита
И ме погледна лукавичко с прекрасните котешки очи "Нещо мноого по-вълшебно от цигарите, само кажи" - дори умоляващо ме погледна „Ще затварям след малко..."
„Хлапенце прекрасно, не знаеш с кого си имаш работа..." - нервно въртях кутията Victory в ръце -
„... ще те събличам бааавно..."
„Я по-добре да се върна на камъка. Там мога да те имам без по-следици и драми - и теб и всички останали..."
„... цяла нощ ще те... рисувам..."
„Я да побързам, че съвсем ще изпусна шоуто"
„... ще те... изплача"
„ И тия дяволски очи... омайвай друга някоя с тях, не ми обърквай съвсем тихата лудост"
„... ще те съ-творя наново"
„И не ме разплаквай сега, че... малко ми трябва... съвсем мъъъъъничко и ще се предам"
„... ще те възпея"
„А после - какво ще те правя, дяволче. Знаеш, на теб ти трябва слънчево момиче, аз нямам нищо да ти дам - освен приказката за цветята, дето най-буйно цъфтят на война..."
"... в слънчеви лъчи ще те люлея"
„От друга приказка си ти, недей! Моля, остани си, котараче, а аз да тръгвам, че закъснях"
Обърнах се просто и тръгнах.
Запалих цигара
Камъкът ме очакваше - светъл, приветлив, величествен. И слънцето щедро го къпеше. Седнах и пуших дълго - цигара от цигара. А погледът ми се рееше по минувачите в нестройни редици. Май за никъде не бързаха всъщност. Спектакълът си течеше спокойно и никой не беше забелязал, че закъснях. Даже никой въобще не ме беше забелязал.
Бях си сама, както винаги.
В мойта си приказка.
Беше ми топличко, седях си, пушех си. Добре ми беше - дори - спокойно, някак - светло
И изведнъж почувствах - издигам се, политам - висооко, високо. Все по-топло и по-топло ми става. Един слънчев лъч роши нежно косата ми. Едно малко облаче пръска закачливо ситен дъждец и се кикоти лекомислено като дете
А на люлката до мен седи огромен черен котарак и замислено съзерцава опашката си
Сигурно ми се сърди, че не се сбогувах...