сряда, 21 януари 2015 г.

Пръстенче любов

На Влади и Донна


ще дойде ден и аз ще се сбогувам
със слънцето, увиснало като домат,
до пръсване назрял в градината огряна,
с ленивите недели с дъх на палачинки
и по пижами с мармаладени трапчинки,
с цъфтящите ябълки гиздави булки,
и с пощурелите летни светулки

ще дойде ден и аз ще се сбогувам
имането си цяло ще раздам –
мечтите, и надеждите, и песните, и книгите,
ще се обеля до душа – до зрънце вяра,
до глътчица надежда, до пръстенче любов –
за двете ми деца да ги оставя
ще дойде ден.
 

четвъртък, 8 януари 2015 г.

между другото




…роман ли е, живот ли е
аз ли пиша на прибежки,
той ли ми се ежи,
тук го клъцна, там добавя,
а пък той нехае за моите забави
и така кълбото
ред по ред наплитам,
а къде е края
няма и да питам…

понеделник, 16 юни 2014 г.

копнеж за спомен

някои истории ...
по-добре да останат
неслучени -
на връхчето на езика...
пред дверите на съня,
в копнежа за спомен...

някои истории -
миг-усмивка-страст
- и протегната ръка –
твърда и голяма
и прикрити сълзи
на приятелското рамо...

някои истории...
на 6 по Рихтер
пластове разхвърлят,
корени разместват,
раздрусват хоризонти,

някои истории
за
часовник в портокал
лястовици в Кейп Канаверал,
хирурзи на карнавал -
и неслучени се случват -
просто между редовете.

четвъртък, 29 май 2014 г.

гълъб


 На д-р Милан


Гълъб под леглото
в болничната стая
Почуди се
Поглади с клюн
перца.
Трошица надежда
клъвна -
... и отлетя.

вторник, 1 април 2014 г.

Шамариада




Посвещава се на всички, които още не са свикнали...



шамари шамари шамари
плющящи, звънтящи, крещящи
кило на ден, две, три,
и четири дори
търпим, преглъщаме, подаваме
и двете бузи – прас-храс-трас-до –кръв,
а тайничко поплакваме,
а после пак,
и после пак

и виж ти, почнало да ни харесва
и почнали да чакат даже
пламтящите бузи с търпение
и зле прикрито умиление...
а душицата се гърчи в омерзение
при това човешко умаление
и не остава кръв
и не остана кръв
ни дъх за изкупление…

понеделник, 13 януари 2014 г.

по пътя

погледи кръстосахме шпаги
и пак всеки забърза по пътя си
по пътя си забърса
и пак
сам

събота, 28 декември 2013 г.

Важна среща




 Или опит за разказ, вдъхновен от един кошмарен сън и много Георги Господинов...


Прибираше се късно вечерта– изтощена до краен предел след многочасовия работен ден, започнал в 5.30 и завършил с курс по испански до 9 ч. На всичкото отгоре усещаше в гърлото си огромна дращеща буца и цялата пламтеше, явно се и разболяваше за капак. Тресеше я.
„Веднъж само да се прибера и да легна”...- с мъка се влачеше към метрото. Макар че лягането беше все още далече – като се прибереше, щеше да пооправи лудницата вкъщи, да изпере бельото на малките, да приготви закуска за сутринта и едва тогава – да се пъхне под горещия душ.
Приближавайки към метрото, чу страхотна врява, някаква жена пищеше неистово, викаше полицаи да затворят входа, че видяла убиец да се мушка с кървав нож вътре в метрото и я било страх да влезе с децата си вътре.
„Сигурно снимат филм, о, боже, искам само тишина – блажена кротка тишина...”
Но не беше филм, а в пулсиращите й изморени слепоочия усещане за нередност тревожно си проправяше път.
Някаква жена крещеше истерично за някакъв убиец, подпирайки се на голям бял бастун с гумен квадратен край, твърдеше, че децата й влезли в метрото и щели да я чакат вътре, че тя се придвижвала бавно, а те да не мръзнат, три малки дечица. Изглеждаше доста възрастна всъщност, та се запита колко са малки тия малки дечица. Около нея се въртяха полицаи, които се мъчеха да я успокоят, но изведнъж се втурнаха нанякъде – явно да търсят малките дечица.
Все по-изтощена и замаяна, Мила се опита да премине колкото може по-далече от странната гледка, опитвайки се да прогони нарастващото си безпокойство. Ръцете й потреперваха. „Просто съм много изморена... парацетамол и душ и всичко ще е наред, а закуската мога да я приготвя и рано сутринта”.
Най-накрая стигна стълбите в подлеза, заслиза бавно с треперещи колене, държейки се за парапета. По краката и ръцете й пълзеше слабост и страх и тая необяснима тревога. С периферното си зрение съзираше истеричната майка с бастуна, която изведнъж доста пъргаво се затича към нея и „О, не, какво прави тая!”, си помисли ужасено, докато се премяташе надолу по стъпалата, а жената се кискаше истерично, след като ловко беше подложила бастуна пред краката й.  „Боже, какво става” – цялото й тяло пищеше от болка, а от устата й не излизаше нито звук. Лежеше просната в подножието на стъпалата, а над нея се кискаше жената с бастуна. Изведнъж протегна бастуна и повдигна брадичката й:
-          Какво става, мила, удари ли се? Да ти помогна да станеш, а? Ех, вечно бързате, вие, младежи, хихихи
Искаше да вика, да крещи за помощ, но ужас, от отворената й уста не излизаше и звук, а от очите й извираха сълзи.
Тогава майчето с бастуна изведнъж с необяснима за немощния си вид сила я хвана под мишниците и я изправи, облегна я до стената, при което тя мъчително изпъшка и тялото й започна бавно да се смъква надолу.
-          Стани, нещастнице, важна среща имаш днес, не може да лежиш!
„Господи, или съм умряла, или сънувам, господи, пази дечицата ми, господи” – отчаяно се опитваше да проговори, но гласът й оставаше все така заключен
А майчето - все по-активно. След като здраво закрепи жертвата на стената, заби бастуна си с премерена точност в ямката точно под гръкляна. Тя изхъхри и я изгледа ужасено „Вещица, вещица...” И ако погледът й беше писък, а ужасът й вик, сигурно земята щеше да се превърти наопаки от потрес... Но уви, погледът й вече гаснеше, а под зверски забиващия се бастун се чуваше пукот ... в обезумелия й мозък бързо щракаха картини -  скъпите главички на дечицата й, обезкостяване на пиле „хряс, хряс”, младо е, бързо се трошат костите, пак дечицата – усмихнати, разплакани, крещящи „Мамо! Мамо! Мамоооо!” през пронизваща сетивата болка...
И най-накрая – тишина, абсолютна, всепоглъщаща...
Тишина.     

***
„Клошарят на Георги Господинов – висок, брадат, мръсен, интелигентски поглед, горчиви бръчки ... ама и той ли е умрял...”
-          Съвзе се, съвзе се, отвори очи – топъл мъжки глас се чуваше някъде отгоре
-          Ей, ама аз го познавам това момиче, черпи ме кафе, цигари чат-пат, едно добро такова, усмихнато
-          Наркомани, друсат се, убиват се, после хората обвиняват
-          Госпожо, с Вас отиваме в участъка, засега Ви задържаме, после ще видим кой крив, кой прав
-          Глупаци! Ето я нашата родна полиция! На клошар и наркоман ли ще вярвате, казвам ви, опитаха се да убият момичето
-          Бастунът обаче е Ваш, госпожо... Успокойте се сега, ще се оправят нещата.
-          Ама какво стана с тая Бърза помощ, пак припадна момичето – затюхка се „клошарят на Георги Господинов”
-          Ще се оправи, ще видиш, ама трябва да видим в чантата нещо лични документи дали има, да се свържем с близките – разтревожен атлетичен младеж галеше челото на Мила, мокрейки с вода слепоочията. Ама че и народ! За днес малко в повече му дойде – след поредната айкидо тренировка, се прибираше в приповдигнато настроение, когато съзря в тъмната част на подлеза, изправено до стълбите младо момиче, в гръкляна на което жена на възрастта на баба му ожесточено забиваше бастуна си! А сега хладнокръвно лъже, че той и клошарят, който единствен се оказа случаен свидетел на цялата сцена, се опитали да убият момичето!
Тъкмо се беше облегнал на импровизираното си кресло, ловко сглобено от кашони, отпиваше бира и дъвчеше изсъхнал остатък от сандвич с миризма на шунка, когато видя как възрастна жена пъргаво притича и подложи бастуна си пред краката на някакво момиче, спускащо се по стълбите. Разтърка очи. „Брей, една бира да изпия и вече халюцинации получавам – що за бабичка е тая – луда ли е, терористка ли, и кво се хили над момичето сега, ей, накъде отива тоя свят, ей! Изправи я, ще се извинява сигурно... или да не би филм да снимат, дали да не стана да видя... ама ако вляза в кадър и аз с тоя опърпан панталон... ама тая, тая май бастуна си забива в нея, ааа нещо не е наред!
Скочи изведнъж и се озова на сцената почти едновременно с един ячък младеж, който с един удар изби бастуна, захвърли го далече и прихвана момичето. „Ех, глупчо, както винаги пристигна за второ действие...” И тогава я позна „Боже, тя е, ама как, как не си вдигна задника веднага, глупак смотан, ами не си заслужил ти първо действие, глупако!”
Пред очите му минаваха картина след картина, цветни, пищни и присмиващи му се, а унижението му нарастваше като снежна топка.
Слънце. Усмихнато момиче върви бавно с кафе и цигара в ръка и жадно попива с очи от край до край надписите край руините при Сердика. Присвива очи, докато чете, после ги отваря широко, като че ли да направи място на миналите времена...  Разперва ръце и се изкикотва на глупавите му извинения, че нямал пари за цигари, че не работел, спял по пейките, дава му цигара и продължава.
След няколко дена пак. На същото място. Усмихва му се широко:  - Май ни стана навик да се виждаме – протяга му и кафето си тоя път – Сигурно ти се пие.
И все така – понякога му носи банички, сандвичи, а той междувременно я запознава в детайли с историята на Сердика, на разкопките, на римската архитектура, в кратките минутки, в които се виждат всеки ден й открива нещо ново. А тя слуша с все тия жадни очи. И се тревожи – как ще прекара зимата той на тая пейка, с тия кашони. И го провъзгласява за „клошаря на Георги Господинов”, но без стола, оня имал хубав, удобен, люлеещ се стол и станал клошар ей така, за експеримента, пък взело че му харесало. Не знае кой е „клошарят на Георги Господинов”, но в нейните уста звучи като комплимент. И вече е забравил името си даже. Просто е това, което е за нея – „клошарят на Георги Господинов”, точка. В кратки мигове разнежване си мисли даже дали да не го зареже това клошарство, дали, ами, ако не е „клошарят на Георги Господинов”, а просто Георги – избръснат и ходещ всеки ден на работа двукрак костюмар, как ли би го гледало това крилато създание...
А сега... почти я уби някаква откачена баба, а той просто си ръфаше отстрани сандвича... „клошар, ами, за какво друго ставаш” – горчиво преглъщаше собствената си незначителност, уязвен, засрамен и от дрипите си, и от непукизма си и за пръв път в съзнанието му израства – тържествуваща като дирижабъл категоричната мисъл, че нищо толкова геройско няма в тоя глупав жест на разглезено момченце, който направи преди вече не помни колко години – да зареже подредения си живот с добрата си работа, приятели и дом, уж да бъде свободен, сам, самодостатъчен уж и какво – толкова самодостатъчен, че чак излишен май... статист, по-лошо – муха, еднодневка някаква и предател, че единственият човек, който уважи даже този му идиотски псевдожест, угасва пред очите му, благодарение на собствения му мързел, затова, че просто го домързя да си вдигне задника от кашона...
Тревожният вой на линейката се приближаваше все повече и повече.
-          Ще оцелее, приятел, ще видиш, личи си, силна е – окуражаващо го потупа по рамото каратистът.
-          Кой знае – вдигна рамене клошарят – заучен жест на непукизъм, един от тези, които човек толкова често разиграва, че му стават втора природа – И все пак, жалко е...
Една малка глупава сълза изненадващо си проправя път по мръсното му лице, оставяйки светла, влажна диря, за да се мушне набързо, засрамена, в безформената му брада.