понеделник, 15 април 2013 г.

15 април 2013 г.

Този ден ще го запомня.
Оказа се паметен за мен.
Съвсем внезапно.
Съвсем неочаквано.
Никой не ме предупреди.
И аз, която имам уж толкова силна интуиция и винаги предусещам нещата и много често си мисля, че нещо ще се случи и то наистина се случва след минути, час, или няколко дена.
Този път нищо, ама нищичко не очаквах.
Това беше един съвсем обикновен ден.
Започна както винаги - с тежкото събуждане в 5.45, оправяне, закуски, кафета, деца, изпращане и водене насам-натам.
След като бях оставила благополучно Донна с тежката раница, проекта по Човек и природа и чадъра в училище, спокойно си крачех към работа.
Валеше.
Беше хлъзгаво.
Пресичах си на светофара - на ЗЕЛЕНО. Пресичах бързо, както винаги, но светофарът на Ботев свети за кратко, а разстоянието е дълго и разбира се - по средата светна червено. Но аз продължих, както трябва по всички правила. Срещу мен имаше коли, които ме чакаха да се изтегля, бях останала сама на платното, затова забързах още повече
И изведнъж видях летящата синя кола срещу мен, т.е., видях я когато беше вече късно, беше на милиметри от мен, лашкайки се в двете посоки и светейки с фарове.
Шок е слабо казано, не се сещам за никакви думи, нещо много по-силно от всичките ми представи за ужас ме обзе, направих лека крачка назад, после пак напред, но той се приближаваше все по-близо право срещу мен. „Това е краят, дотука бях“ - само тази мисъл крещеше в съзнанието ми и се виждах отстрани, като на кино как пищя с всичка сила, а образите на децата ми, по-ясни от всякога, усмихващи се, трептяха пред мен като живи... и ужасното усещане, че край, вече няма да ги прегърна, никога никога вече ... и как пищях.... и как се наблюдавах отстрани .. и отстъпвах назад като в несвяст.. и как обърса палтото ми, лашкайки се и как вече се виждах премазана, усещането за край и Донна и Влади и усещането, че не, не искам, по дяволите, толкова ми е  рано, искам да живея за Бога!
Отмина в летеж, не знам как стана, че не ме премаза. Явно извадих страхотен късмет. Стоях като парализирана на платното и не помръдвах. Един човек дойде и ме преведе. Успокояваше ме, купи ми вода, настани ме на стола на една цветарка. Една жена повтори три пъти "Леле, тоя направо я премаза".
Сърцето ми щеше да изхвръкне буквално, като пиех вода, зъбите ми тракаха, а ръцете ми трепереха като полудели. После се разревах с глас и цветарката ме успокояваше "Бог е с теб, отърва се! Бог е с теб, прекръсти се, отиди на църква сега".
Така и направих като се добрах до работа по някакъв начин, където отново ревнах като седнах на компютъра. Взех някакви бисквити да почерпя колежките, че съм жива. И всичко ми се струваше супер нереално. С една част от мен още се виждах премазана, на платното, даже се зачудих дали няма да ме дадат в новините. После вечерта дадоха един премазан дядо, от това се почувствах още по-странно, стана ми мъчно за него и си казах наум "Можеше и да съм аз".

Отидох на църква в обедната почивка. Благодарих на Бога за всичко - за прекрасните деца, които ми е дал, за родителите ми, които са ме създали, отгледали, изучили, за бащите на децата ми, за съпруга ми, който макар и да ме дразни понякога с разни дребни недостатъци, винаги е до мен и винаги ме изслушва и подкрепя в моменти като този, дадох си сметка за всичко това...

Благодарих му даже за хората, които волно или неволно са ме наранили - чрез тях също съм била жива и съм учила уроци... за себе си, усетих даже, че им прощавам, че ги благославям.
Този ден усетих, че всичко има смисъл, някак си вътрешно го проумях и че никакви дребни ядове - за пари, за липса на внимание, за неразбории в човешкото общуване, не са по-важни от самия живот.
Защото той е един. И е крехък като яйце. И както са ни го дали, така могат да ни го отнемат - за секунда. И вече - нищо, край.
Разбрах също, че го обичам тоя си мой живот - с всичките му трудности и неразбории.
И си го искам - до лудост го искам.
Имам да гледам децата си и техните деца, да се смея, да им се радвам, да ме запомнят, да си отида когато вече се оправят и без мен, когато съм стара и ми е омръзнало вече.
Не знам какво му беше на човека зад волана, може просто да е загубил контрол на хлъзгавата настилка. Не знам закъде толкова се беше разбързал.
Но заклевам се, помолих се и за него. Каква ли карма щеше да изкупва ако и двамата днес нямахме тоя луд късмет?Как ли щеше да живее и той след тоя фатален ден?
Дай Боже и той да си е научил урока, както аз научих моя....