Черния човек стоеше до
леглото на много болната ми баба.
Не беше черен всъщност,
а много блед, почти прозрачен, с тънки безкръвни устни, но в черен черен костюм
с много черна вратовръзка. Държеше в ръка черно куфарче. На главата имаше черно
бомбе.
Стоеше и я гледаше,
като се опитваше да прецени колко още й остава, та междувременно, докато я
чака, да навести някоя друга душа, на която й е дошло времето, че много работа
имаше той на тая грешна земя.
Постави тънки ледени
пръсти на слепоочието й, при което тя изтръпна и извика. Не реагира никак,
лицето му беше абсолютно неподвижно. Вършеше си работата. Не познаваше
емоциите. Не разбираше защо толкова хора се суетят около тая отиваща си душа.
Бе поживяла дълго и добре, време бе да си отиде, викаха я и чакаха вече.
Изведнъж тя отвори очи
и го погледна. С ужас. И се развика
-
Човека, човека, черния човек
Всички
се заозъртаха. Успокояваха я, че няма никой. Разбира се, не го виждаха. Рано
им беше.
Зад
гърба му поглеждаха нейните хора.
Млада
жена с бяла забрадка се усмихваше и протягаше ръце да прегърне чедото си - -
Мило ми момиченце – кротко говореше младата й майка – прибраха я като роди
момиченцето си, хубава,
кротка и добра беше, не й беше мястото сред грешниците – Не можах да си те покърмя,
да ти сплитам къдравата косичка, не можах на училище да те пратя, булчинско
було на главичка ти да сложа, не можах внуци да галя – Ела да те прегърна, мило
мое...
Възрастен
човек с хубави сини очи гледаше ведро - баща й – спокоен и кротък, до него
втората й майка, братята й, всички си отидоха преди нея и сега се бяха
подредили да посрещнат малката си сестричка.
Любимият
й – единственият. Умря с нейното име на уста и я чакаше нетърпеливо да се
сбогува с тоя свят, да бъдат отново заедно.
-
Хора, хора, много хора – развика се
болната ми баба и всички пак объркано се заозъртаха.
Очите
й бяха широко отворени, но погледът – обърнат навътре.
-
Е, бабо, ще тръгваме ли? – попита Черният
човек – виждаш – чакат те – потропа нетърпеливо по куфарчето
-
Чакат ме, чакат ме, ама ми е рано още,
сине, деца имам, внуци, правнуци, да им се порадвам още малко
-
Бабо, бабо, и без теб се оправят децата
и внуците, големи са вече
-
Оправят се, ама пак са ми на грижа ...
-
Остави ме, още малко да си поживея,
правнученцата да видя големи да пораснат
-
Бабо, бабо, дошло ти е времето вече, на
по-добро място отиваш
-
Че децата ми са тука, бе, какво по-добро
место има – мяташе се болната ми баба на леглото, като издаваше разтревожени,
неразбираеми звуци
-
Има, има, ще видиш, дай ръка да те прибера
– протегна отново дългите си ледени пръсти
-
Маиняй ми се от главата, изедник, нема
ти се дам, при децата ще остана, при внуците, всички се събрали тука и плачат,
при тех оставам
-
Събрали са се че чакат. Да умреш да те
заровят чакат.
-
Много ще плачат, мислиш, ами! Ще
поплачат, поплачат, пък ще им мине. И всеки ще си заживее живота, само ти ще си
вече в земята
-
Ми то такъв си е реда, сине, нек си чуват
децата, що за мене да плачат
-
Тръгвай тогава, да те водя, при
майчицата ти, при мъжа ти да те водя,
-
Не ща да тръгвам сега, нек още малко ги
погледам, че сичките са тука – и шерката, и сина, и снахата, и внучката, и
големия внук, и малкия, че и булката му, да ме изпратят са дошли, кога ще ги
видя заедно иначе
-
Добре, бабо, три дена ти давам, сбогувай
се. Ще дойда после и щеш - не щеш, ще те прибера. Че така е писано в Голямата
книга.
***
И прибра я.
Дойде отново с куфарчето.
В последния ден от
старата година.
Подаде й ръка.
Погали я със студен
поглед.
-
Не бой се. Остави го това болно тяло. В
царството на душите те водя.
В Голямата книга явно така
бе писано.
