Великден, Гергьовден и криза...

Спомням си един друг Великден - моят детски възторжен празник на шарените яйца и дебелите козунаци на мама, които никога не ставаха на конци, но затова пък бяха жълти и грамадни, ароматни и страшно вкусни, особено като ги потапяш в прясно мляко...
Боядисвахме яйцата обикновено в събота, на село, след задължителната съпротива на баба, която, като ортодоксален комунист, не обичаше църковните обичаи и винаги се подиграваше на тия "глупости". И все пак, накрая се предаваше на детския ни ентусиазъм и пъргаво носеше лукови люспи, които накисваше и вареше в голямата тенджера на печката на дърва. После в скъсан чорапогащник увивахме яйцата, като ги завързвахме едно по едно, като бебенца, всяко, обвито като в дантелка, в парченце лукова люспа или листо здравец, а готовото дълго саламче варяхме в тенджерата. Когато ги развивахме, вече сварени, наставаше истински празник - всяко беше оцветено абсолютно уникално, с най-различни пъстрини. Разбира се, боядисвахме и с готови бои, рисувахме по яйцата с восък разни фигурки, но тези с луковите люспи на мен ми бяха най-интересни.
Тогава се радвах от сърце на този празник, макар че не сме ходили да обикаляме църквата и изобщо, отсъстваше всякакъв християнски елемент, даже като ми кажеше някой в неделята "Христос воскресе" го гледах странно и ме избиваше на смях, защото дядо цяла събота повтаряше "Христос воскресе и го снесе". След години се опитах да се пошегувам с тоя каламбур, но всички ме гледаха много строго, а на мен това беше част от детската ми религия, толкова често го бях чувала, че го възприемах като нещо съвсем естествено.
Е, нещата се промениха и сега няма да ми хрумне да се шегувам с това, макар че неизбежно е на връхчето на езика ми като кажа "Христос воскресе" и разбира се - като всяко дете на такова семейство - макар и намирайки голяма доза успокоение в църквата, схващам религията и самите църковни топоси по-скоро като среща на огромно количество позитивна енергия, чисто страдание, искрена благодарност и според мен именно това е, което кара хората да се чувстват пречистени след като запалят свещичка и замалко помълчат, беседвайки с по-доброто си "аз" в църквата. Самата идея за наличие на Господ ми е доста странна и вътрешно не мога да я приема, даже все още ми е трудно да се прекръстя, да поискам прошка, да се сетя специално да звънна на някой по телефона, за да кажа "Христос воскресе" и прочие неща, които дете, възпитано в по-християнски дух, би усещало като съвсем обичайни.
Но както и да е, всъщност исках да пиша за друго.
За днешния ни бездуховен Великден, бездуховен, макар и доста по-религиозен (дали показно или осъзнато, няма да коментирам).
И безрадостен - поне за мен.
И изобщо, идеята за празник напоследък - в безпаричието, винаги ме стряска.
Винаги в навечерието на рожден ден, имен или друг вид празник се събуждам обляна в пот с мисълта колко пари ще се изхарчат пак и пак.
И днешният Великден не направи изключение - най-много се зарадвах, че мама дойде и донесе яйца и така спестихме някакви пари, а, донесе и малко агнешко, така успяхме що годе прилично да изкараме и двата православни празника... Докъде стигнахме, Господи...
Яйцата ги боядисах съвсем машинално, бързайки, отрупана със стотици други задължения.
На всичкото отгоре, съпругът ми беше зает и на двата празника и едва успяхме набързо да се чукнем и да си кажем "Христос воскресе" ("и го снесе") и той побягна на репетиции. Какво да се прави, като съм и ........ съпруга :).
Голямото ми дете отново за пореден път беше с баща си на село на Великден и се върна с хрема, което довърши празничното ми настроение, а малкото още нищо не разбира от такива неща, което не пречи да си приказвам с него за тия работи де, все пак, той беше единствената ми утеха в тия празнични дни.
Като гледам хората по улиците, не изглеждат и те много вдъхновени от идеята за Великдена, по-скоро ги вълнува откъде да купят по-евтино агнешко, което по възможност да не е от Чили отпреди Втората световна и някакъв козунак, по възможност поне с мирис на яйце...
Какво направихме, за Бога? Къде отиде празника?
Или грешката е в моя телевизор? Или в ЕГН-то?
И изобщо, аз като родител, успявам ли да създам за децата си поне третинка от празничната атмосфера, която е озарявала детските ми дни в навечерието и по време на такива празници?
А вие успявате ли?