Миналата седмица правих баница. Реших да си я омеся и разточа сама, реших да направя истинска баница, с истински точени кори, а не готови.
Някога, когато бях малка, моята баба - Цанка ме научи да точа кори - тънки, кръгли и големи. С точенето горе-долу се справях след много години упорито обучение, но не знаех как да замеся тестото - хем меко, хем не много - че се късат корите, хем не и твърдо, защото изобщо не се точи. И казвах на баба - „Ако има кой да ми омеси тестото, ще разточа баницата“, а тя през смях отговаряше - „Е, нема да има кой да ти го омеси“. И наистина - така е в живота, няма кой да меси вместо нас - сами трябва да се справяме...
И ето, чак сега се осмелих - направих истинска вкусна ароматна баничка. И докато тънките кори се уголемяваха и закръгляха под точилката, си мислех за баба. Честно казано, даже малко си поплаках. Защото сега тя е стара и много болна, а съзнанието ми упорито отказва да приеме това. Защото си я спомням млада, пъргава да тича по двора на село - при кокошките, надвесена над печката, на бостана, а вечер по тъмно - запътила се с тоягата да прибира дядо от кръчмата или внучка си от любов.
Баба Цанка беше и си остава тих герой, както повечето български жени, всъщност. Винаги е работила, гледала семейство, въртяла къща (къде ги американските домакини, които никак не могат да съчетаят кариера и семейство, ние тука сме направо свръх жени)... И винаги е била неуморен оптимист. Силна като скала. Сама изгледа дядо когато се разболя. И той само нея помнеше и наричаше по име, беше забравил даже децата и внуците си. Любовта им беше уникална, като малка си мечтаех и аз да имам такава някой ден. Той й викаше „гълъбичке“, пееше й, прегръщаше я. Тя винаги заставаше зад него, даже когато вътрешно беше убедена, че греши.
Мила бабо, жива и здрава ми бъди още много години!